Stela Lie

Интервю със Стела Лие

Стела Лие. Родена 1956 година в Тимишоара. От 1990 е асистент по графика в Художествената Академия в Букурещ.

 

Какво искаш да знаеш? Може да ми зададеш въпросите си предварително за да имам време да си помисля.

- Имам два основни въпроса към всички жени художници с които се срещнах за интервюта: Има ли контекст за съвременно изкуство в Румъния? И като втори въпрос: Чувствала ли си някакъв натиск в арт средите и културните институции от положението си на жена художник?

Еднакво трудно е и за мъже и за жени да се занимават със съвременно изкуство в Румъния. В същото време мъжете не са толкова напреднали. Така, че от личен опит, например, очакват храна на масата, и тази храна трябва някой да я приготви и сложи, и това е жената. Всичко това отнема много време, а това е време, което може да влезе в професионалната ни работа. Ето го и моят мъж! Моля запознайте се! Мъжът ми е архитект, не е тъп, съвременен човек е, и въпреки това почти изцяло чака на мен за домакинската работа. Но жените са виновни за всичко това, с възпитанието на синовете си. За мен винаги е по-лесно да говоря от личен опит, а не от феминистка и джендър теоретична гледна точка. Но това, което мога да си позволя да кажа, обобщавайки този въпрос: Винаги обществото е патриархално. Толкова за отговора ми на втория ти въпрос, достатъчно ли е?

За контекста в съвременното румънско изкуство, отговора ми на първия ти въпрос.

Ако това може да се нарече контекст, компанията или тайфата на Сорос. Има някои групи, които са официални, но не искам да съм част от тях, а и не мога да бъда.

И двете групи са екстремисти. В тези групи или общности няма място за хора като Дан Пержовски. В Сорос нямам място, аз правя живопис на хартия, нямам средства за повече на този етап. Не мога да си представя да съм част от Сорос кликата, ще противоречи на личното ми достойнство на художник и човек. Това е причината, защо започнах самата аз, да организирам изложби преди няколко години. Започнах да работя с някои жени художници, около 40 годишни. В началото мислех, че мога да намеря подкрепа, дори и на теоретично ниво, за нашите изложби. Тъй като няма пари за каталози или други печатни материали, на ксерокс, правим нещо като каталог. Намирам, че документацията е много важна в нашата работа като художници, въпреки трудностите, които срещаме в тази посока. Повечето от изложбите ни се отразяват много слабо или въобще не се отразяват от пресата, масмедиите. Тези изложби ги правим със собствени средства и усилия, което ще рече, че си позволяваме като материали и технология, това което можем да отделим от личния си бюджет. Не мога да кажа, че съм приятелка с тези жени, но ни харесва да работим заедно. Предпочитам да правя изложби с хора, които не играят в националната лига и същевременно да са истински професионалисти. Това е един вид реакция на тази полярност, на това разкъсване на два полюса на хората, които се занимават със съвременно изкуство. Има много художници като мен в тази ситуация. В "Б" отбора. Нашите изложби са за средните артисти.

- Стела, много ясно и твърде честно, за "Б"отбора и националната лига, може да звучи малко хулигански това сравнение, но толкова добре представя тази действително съществуваща полярност в средите на хората, които се занимават със съвременно изкуство, с механизмите за контрол и властовите взаимоотношения в самата система, или подобие на система. Това се отнася и за България!

Този израз за националната лига, идва от една изложба в Бозвил 95 година, "Прясно боядисано". Израза го взех от Бруно Ландис, швейцарски художник, и толкова ми хареса, че оттогава го използвам непрекъснато. В последствие с Бруно се сближихме и направихме няколко съвместни изложби, първата от които беше в Швейцария през 96 година. Използвахме тази възможност за да поканим художници, които не са на повърхността, които кураторите обикновено не забелязват, но са наистина добри и интересни художници.

Не искам да ме разбирате погрешно, когато говоря за нашите изложби с жените, не става въпрос само за материални неща, но липсват теория и добра, истинска оперативна критика. Когато правим изложба, проблемът с публиката е също така сред основните. Хората не само, че не се интересуват, но и когато идват, не задават смислени въпроси, това си обяснявам с липсата на достатъчно визуална култура. Ето самата аз преподавам в Художествената Академия, и често се питам: "Какво става с всички тези студенти по история на изкуството след като завършат?". Много ми е липсвало, че няма един адекватен критик, който да пише тук в Румъния. Отчитам проблема с липсата на информация, това е основен въпрос.

- Но тук в Румъния се издават четири списания са съвременно изкуство, и те подържат доста добро ниво или поне така изглежда отстрани, публикуват се и важни теоретични текстове в превод на румънски, това все пак би трябвало да помага за създаване на някаква критическа дискусия или да подобрява "климата" в арт средите?

Да, това е така, но не мога да кажа, че те са особено достъпни за студентите, а и за голяма част от художниците. Нека коментираме цената им, та те са по-скъпи и от модните списания! Как могат да се купуват в тази тотална криза?! А и в тях не се публикува конкретна и практична информация, която може да ти е от конкретна полза в професионалния живот. В Румъния най-дефицитното нещо е било винаги и продължава да бъде информацията! Тук дори не се издава нещо подобно на бюлетина на СБХ в България, не че има в него кой знае каква информация, но и това е нещо, при пълната и липса. А колко от студентите ми или колегите ми имат компютър в къщи? Твърде малко от нас могат да си го позволят, за да ползват разни професионални мейлинг листове или сайтове.

- Да, разбрахме, че един преподавател в университета в Букурещ получава около 100$ месечна заплата, а както виждаме, цените на услугите и стоките от първа необходимост не се различават особено от цените на същите в Германия.

Стела, ще имаш ли нещо против това интервю да го включа в проекта си за "Смяна на местата," да го публикувам на WEB или друг вариант, твърде си откровена, не се ли страхуваш?

Да! Разбира се, че може. Твоя въпрос ме накара да си спомня историята с една публикация в местен ежедневник, която предизвика големи разправии в Художествената Академия. Така, че по-зле не можем да го направим с това интервю. Идва една журналистка и разговаря с мен и студентите. След това излиза статията с едно огромно заглавие за това, че всички студенти от Художествената Академия искат да емигрират от Румъния. Стана голям скандал, а аз не виждам защо трябва да крием факта, как повечето млади хора в Румъния, ако ги питате, ще ви отговорят, че искат да емигрират в по-развитите икономически държави. Повечето институции в държавата се правят, че не виждат къде са проблемите. Вече няма много кандидати за нашето училище. Какво да правят хората с такова образование, как да се реализират в тази ситуация, как да се издържат, как да финансират проектите си, въобще какво да правят? До преди няколко години по 20 човека се бореха на кандидатстудентските изпити за едно място, а сега едвам 2-3, а от ръководството се правят, че няма проблеми, или не искат да ги забележат. Мегаломанията им до там стигна, че я прекръстиха от Институт в Университет за Изкуства.

- Има ли жени професори? Какво е съотношението между жените и мъжете в преподавателския състав?

В някои специалности няма, в други да. Има професори жени, но не на важните места. В специалност живопис, която е и традиционно най-престижната, не преподава нито една жена. Институциите тук винаги са толерирали мъжете.

- Ти имаш страхотна документация за студентите си, явно събирана с голяма любов в продължение на много години, и си мисля, че наистина ще са ти много полезни за всичко това един дигитален фотоапарат и компютър.

Благодаря, наистина няма друг професор, който да има документация за студентите си. Аз започнах да я правя постепенно. Коства ми много лични средства и време, защото не получавам никаква подкрепа и за това от училището, но го правя наистина с голямо желание. Те не могат да разберат колко е важно да се прави всичко това. В началото на 90-те правих предимно чернобели фотографии на работите им, като документация, защото цветните филми бяха много скъпи и не можех да си го позволя, а за компютър, да, може би скоро ще успея да си го позволя…

Знам за всеки от студентите ми, как се развива професионалния му живот, през какви етапи минава, какво се е случило в последствие с него, и т.н. И ми е много мъчно, като гледам някои от тях, млади и талантливи хора, а системата и държавата не им дава никакви шансове да се развиват нормално.


Димитрина Севова - В чужда кожа (2001)
Индекс на интервютата