Roxana Trestioreanu

Интервю с Роксана Трестиореану

Роксана Трестиореану е родена 1957 годена, визуален художник и куратор. Завършва живопис през 1981 в Букурещката Художествена Академия. Лектор, и декан на факултета за Фотография и Видео на Университета за Изкуства, в Букурещ.

- Ти си от малкото жени художници с които се срещнах тук в Румъния, които откровено, заявяват, че се интересуват от джендър и феминистки въпроси в работата си, и свободно говорят за това. Защо, как си обясняваш това?

От по-чиста и теоретично изведена позиция, нещата започнаха за мен през 1993 година, когато направихме първата изложба, за която заявихме, че е с феминистка платформа.

Казваше се "Аз, Аз, Аз" на трите езика, които се ползват в Румъния, а това е румънски, унгарски и немски. "Eu, En, Ich", една мултимедийна изложба, заедно с Магда Карнеч, която е поетеса и Марилена Преда Санк, която познавате. Използвахме една поема с дадаистки тон на Магда за да развием концепцията за изложбата.

- Какви бяха реакциите на критиката и публиката, как се прие изложбата?

На откриването имаше много хора, сред тях бяха и едни от най-известните мъже критици. Един от тях дойде при нас и ни каза: "Много ми харесва това, което правите като живописци двете с Марилена, и за това няма да пиша нищо за това, което се случва тук, за да не съсипя кариерата ви." След откриването не се появи нито един критически материал, нямаше никакъв коментар за изложбата - нито положителен, нито отрицателен. Чак три месеца след това се появи една статия на Александра Титу. "Принудихме" Магда, която е поетеса, както вече ви казах, да разговаря за изложбата с "22" - това е важен вестник за румънския културен контекст. Дан Пержовски, който беше репортер и представител на този вестник по това време, категорично отказа каквото и да е било да пише за тази изложба и темата и.

- Какъв беше контекста в който се разви тази изложба, защо избрахте да я направите точно в този момент?

Защото със сигурност не искахме повече да мълчим! А и не можехме. Искахме да чуят гласа ни. Първоначалната отрицателна реакция дойде от мъже с отговорни функции и статут в институциите свързани с изкуство и култура.

В началото имахме идея да направим две изложби, които да развиват феминистки въпроси. Първо една изложба с жени художнички в Германия, и след това тук в Букурещ. Но е много трудно да се работи с жените художници. Решихме, че една малка изложба, като начало, може много по-лесно да осъществи. Помолихме Магда да запише една касета с поемата си, а с Марилена докарахме работите си в Галерията. В моето пространство и в това на Марилена се чуваше поемата, но с разминаване във времето. Получаваше се звук, който създаваше усещането, че се намираш в много по-голямо пространство. Поемата я инсталирахме и на стената, само като текст. В тази изложба за нас беше важно да търсим нашата идентичност, не ставаше въпрос за проблемите ни само на полово ниво, както я разбраха някои колеги.

- А след тази изложба как продължихте, започнахте ли да се опитвате да развивате някакъв контекст?

Започнах да се интересувам повече на теоретично ниво от феминистки и джендър въпроси. Сега се сетих, мисля, че сме се виждали с теб на ВидеоМедея в Нови Сад през 1997 година. Участието ми там беше много важно за мен, и това, което беше много добре след представянето ми на фестивала е, че ме поканиха да направя една селекция на филми на мои студенти за следващото издание на фестивала, темата беше "Оцеляване".

След това 1999 организирах международен семинар върху темата "Полът и възрастта" за това, как се представя в изкуството този въпрос свързан с остаряването. Имаше няколко жени на семинара от чужбина, като Биляна Томич от Нови Сад, Югославия, жени от Холандия и някои други места. От България никой не дойде, не помня, може и аз да съм виновна за това и да не съм поканила никого.

Семинарът се разви много интересно, получиха се интересни резултати, но тези, които се отнесоха на лошо към този проект, бяха журналистите. Поканихме за участие някои журналистки от местните масмедии, защото обект на семинара беше медиа и изкуство, и как се отразява този въпрос в списанията, вестниците, електронните масмедии. Но получихме пълен отказ за участие от страна на журналистките. На повечето аргументът да не приемат поканата за участие в проекта беше "ние не се интересуваме от джендър и феминистки въпроси". Явно това, което ги вълнува, са само общи приказки, никакви по-задълбочени анализи.

- А сред по-младите, ти си преподавател, има ли сред твоите студенти някои, които се интересуват от тези въпроси, имаш ли информация, как се развиват нещата в академичните среди?

Да, сега нещата са по-различни, постепенно средата се променя, появява се един по-задълбочен интерес с по-ясна теоретична обосновка и стремеж за анализ. В един от държавните университети се разкри магистърска програма за джендър изследвания, и доколкото имам информация, не са малко студентите проявяващи интерес към нея. Важен принос към всичко това с дейността си има и центърът за феминистки изследвания "Ана" и неговата създателка Лора Грюнберг, една забележителна жена. В момента тя работи като координатор на Юнеско за Румъния.

- Не мислиш ли, че дейността на подобни центрове е твърде институционализирана и е типично за NGOтата, че липсва прозрачност в работата им?

На мен ми се струва важно това, което правят. Те издават и списание за феминистки изследвания: AnAlize, в което се публикуват анализи, философски и литературни текстове на румънски автори, както и някои преводни текстове, информация и новини.

Искам да се върна на проблема с публиката. Този проблем продължава и сега, ето например 1999 година участвах в "In Full Dress" с куратор Ливиана Дан, кураторката използва това английско заглавие за изложбата, идеята беше за това, как налагаш своя стил на другите, за хората, които имат ясна позиция, свой печат. Художничките изложиха фотографии и обекти, на откриването имаше пърформанси. Много странен беше начинът, по който беше възприета и тази изложба от публиката на откриването. Някои хора от публиката приеха пърформансите на откриването и говореха за тях като модно ревю, възприемаха ни като фешън артисти…

- Като гледам каталога от "In Full Dress" (В пълна модна готовност) ми прави впечатление, че използвате визуален език, който е характерен за 70-те години в Западна Европа, не се ли опитвате да поставяте въпроси, да говорите, да търсите идентичност чрез стари методи, които вече са в историята или търпят критика от страна на някои теоретици, които търсят нови методи и практики за създаване на алтернативни изложби свързани с феминистките дискусии? Позволявам си да задам този въпрос, защото ме интересува лично. Това изместване във времето и пространството е донякъде характерно и за това, което се прави в България.

Аз много се интересувам от теоретична гледна точка, как жените през 70-те години са започнали. Защото това е период в който възможностите на визуалния език като цяло се разширяват. Интересува ме, как започват да използват по нов начин техники, които са типични за жените, като текстила например, и да ги прехвърлят в изящните изкуства, а същевременно да се опитват да развиват нови художествени практики. От един момент се вижда, как неща, които не са били позволени за изящните изкуства, като материалност и прозрачност се появяват в работите на жените художници. Те въвеждат и една нова чувствителност, характерна за жените. Джета Братеску има една много важна серия с името "Медия" от този период. Други жени за използвали в началото по-традиционни техники, като Марилена, за да изразят тази нова чувствителност. И аз използвах в началото, за живописта си, добре известни материали, но в тези стари работи ставаше въпрос за външна и вътрешна деструкция. През 1986 година, направих една изложба с голо тяло, по това време изложбите с голо тяло бяха полузабранени. В изложбата се опитвах да изостря усещането за тяло и пол. Ставаше въпрос за това състояние да бъдеш поставен, донякъде, като обект. Тези рисунки не бяха никак големи и се представяха поставени в кутийки на стената. Винаги ме е вълнувал въпросът за собствената ни идентичност. Кои сме ние?

В момента работя над доктората си, темата е "Феминистко изкуство и феминистки въпроси в румънското изкуство през 70-те години." Жените в Румъния не само са участвали активно в изложби през този период, но са и дърпали нещата напред. Все още съществуват такива жени, които дърпат нещата напред. Жените винаги са много важни за промоцията на малките стъпки, иновациите, те не се интересуват от спектаклите, вървят стъпка по стъпка напред, търсейки нови методи.

Димитрина Севова - В чужда кожа (2001)
Индекс на интервютата