Geta Bratescu

Интервю с Джета Братеску

Джета Братеску, ще си позволя да я нарека "Румънската арт дива", на 75 години. Родена 1926 година, в началото на 70-те години миксира живопис с фотография, работи обекти, инсталации, книги обекти, видео и пърформанс, първите и филми са на 35 мм кино лента.

През 1960 година, представя Румъния на Венецианското Биенале, а през 1983 и 1987 участва в Биеналето в Сао Паоло.

- Кога и как започнахте да се занимавате със съвременно изкуство?

70-те години започнах да използвам нетрадиционни техники, да търся нови начини за изразяване. Това е каталога ми, издадохме го 1999 година и той покрива всичко това, което се опитвах и успях да направя през всичките тези години активна творческа работа, включва и някои критически текстове на румънски и английски. Там ще намерите повече информация.

Тази страна на изкуството е ексклузивна. През цялото това време много рисувах, много обичам рисунката. Имаше един период в който се занимавах с текстил и литография, главно. Това бяха техники, които ми позволяваха да правя нови като визия неща и да експериментирам, защото системата не позволяваше много. Например, чрез текстила се опитвах да използвам различни материали или да материализирам някои идеи, които със средствата на живописта беше невъзможно. Мога да кажа, че чак деветдесетте получих наистина възможността свободно да се занимавам със съвременно изкуство и видео, да се изразявам напълно свободно.

След като завърших Художествената Академия, която е традиционна и е подпечатала традицията, ако погледнем в Националния Художествен Музей, какво се е правило през това време, могат да се видят темите и най-често срещаните са натюрморта и пейзажа от това време.

Нямах много информация, какво се прави на Запад, как се развиват там художествените течения от 60-те и 70-те години.

Моят професор в Академията често ми повтаряше: "Ти си по-добър рисувач, отколкото живописец." След четири години ме изключиха от Академията по политически причини, това беше 1945 година, а след това през 1967 пак влязох в Академията за две години, трябваше ми диплома, тогава да си без диплома много пречеше. През 50-те години, моят късмет е бил рисунката, средство да се съхраня. Рисувах различни персонажи, това беше началото, и илюстрации за детски книги. Илюстрациите са възможност да се издържаш с нещо хубаво, което не беше чак такъв голям компромис.

Но всичко започна по-късно, когато съдбата ми на художник се потвърди, когато се сдобих с едно ателие и придобих тази идея за Ателието. Ателието като едно собствено, морално-мистично пространство. В моето Ателие се развивах, поетапно, можех да бъда себе си. Ателието, това е по-скоро идея, идеята за едно лично пространство, което носиш винаги със себе си, не само едно реално физическо пространство, което можеш да придобиеш. Да успееш да изградиш, да създадеш, да притежаваш такова пространство е наистина страхотно, собствено Ателие.

- Имахте ли някаква представа за феминисткото движение и другите политически борби, които намират отзвук в работата на много художници, писатели, режисьори през 60-те години на Запад? Интересувахте ли се какво се случва зад "желязната" завеса, какво става там с културата, как се развива визуалното изкуство?

Да, чувала бях! Но бях сравнително изолиран художник. Нямах друг избор тогава. Налагаше се да развивам собствения си индивидуализъм. Нямахме възможност за групови жестове и действия. Ако съм феминистка, съм това чрез обстинация. Това ще рече, че намигам на каквото и да се случи.

- Чувствала ли сте някакъв натиск от арт средите и институциите от положението си на жена художник?

Моят голям късмет е, мъжът ми е инженер, а синът ми е математик, така че в семейството ми нямам конкуренция. Имах щастието да харесват това, което правя, винаги много са ме подкрепяли в работата ми. Имах и късмета, това, което правя, да се харесва и от други хора. Това помага на художника. Като цяло на добрия дизайн се гледа, като на мъжка работа, а аз имах възможността да правя и това, цели двайсет години, графичния дизайн на едно от най-интересните списания за култура, философия, социология, критика и литература "Secolul 20 (20-и век)" тук в Румъния. Бях много поласкана, когато 1997 година пак ме извикаха да работя за списанието, след като се пенсионирах през 83 година. В дизайнерската си работа, винаги се стремях да визуализирам идеите на текста, да им дам нов, нестандартен прочит, а не да илюстрирам и да декорирам. Гледах на книжното тяло като на обект и се опитвах с всевъзможни съвременни визуални средства да разширя кръгозора на читателя, да го образовам визуално. Намирам за важно, за развитието ми като художник, възможността да се занимавам с графичен дизайн. Мисля, че дизайнерската работа помага на художника да развива и някои други умения, които могат да са му полезни. Работата ми на дизайнер ми даваше свобода и знания, които можех да използвам и в другите си проекти.

Имаше много жени художници, работеха главно текстил, гравюра, сценография, но имаше и много жени художници, които се занимаваха главно с живопис, не толкова със скулптура, все пак това може и да е твърде тежка физическа работа. Така, и жените художници са дали нещо на Румъния през този период, но никога не сме се организирали в някакви женски организации, нямаше идеология в тази посока тук в Румъния, и никога не сме се събирали, не сме повдигали и не сме говорили за въпроси свързани с правата на жените. В институциите и главните възлови места в сферата на културата бяха предимно мъже, но и аз не съм добър пример в тази посока, може би нямам много право да взема отношение, защото никога не съм имала амбицията да пробивам, да правя кариера в тази посока, да се занимавам с институциите, където са предимно мъже. Е имам малко опит и в тази посока, през 1957 година организирах една изложба за човешкото тяло в Медицинската Академия в Букурещ заедно със Силвия Радо, тя е скулптор. Това начинание с организирането на тази изложба беше доста смело за времето и създаде някои проблеми. Защото голото тяло не беше прието, защото не е идеологическо. Това беше една изложба с рисунки на голо тяло от няколко художника, скулптори и живописци. Намерихме за всяка рисунка по един цитат от текстове на Пол Валери и други интересни автори писали по темата и ги добавихме към рисунките, окачени на стената.

- Но сега, когато разглеждам каталога ви, съм силно впечатлена и изненадана! Вашите работи от 70-те години са съвсем в духа на феминистките традиции, напълно адекватни на времето си и на това, което се е правило на Запад като експериментални практики и съвременно изкуство. Подобен случай, на толкова адекватен в международен план художник, е напълно непознат за българското изобразително изкуство от това време!

А тази работа ли имате предвид? "The Smile" е инспирирана от "Бурда," спомняте ли си това списание за домакини…?

Всичко, което правя и съм правила някога, го разбирам като женско изкуство, не бих искала да правя мъжко изкуство, това не би било възможно…


Димитрина Севова - В чужда кожа (2001)
Индекс на интервютата